Културата Хаманджия – развитие и
Културата Хаманджия – развитие и
обща характеристика
Добруджа е последната неолитизирана територия на Балканския полуостров. Носителите на културата Хаманджия се появяват тук едва към края (вероятно, последната четвърт) на VІ хил. пр. Хр. На фона на своите съседи, материалната им култура изглежда твърде архаична и изостанала почти във всяка област – липса на пластинчата техника при обработка на кремъка, вкопани или полувкопани жилища, значително присъствие на дивеч и риба в диетата, малък брой използвани керамични форми и бедна украса на съдовете. По всичко изглежда, че неолитизирането на тази територия се различава значително от процесите, протекли в южните и западните части на полуострова по-рано. Причините за спецификите се търсят в две направления:
1. Промени в климата, засегнали обширни области. През периода 5300-5100 г. пр. Хр. средногодишните температури нарастват в глобален мащаб. По-влажният климат, установил се в умерения пояс, способства на развитието на горски съобщества в долините на реките и степните площи на Добруджа по-благоприятни за обитаване от уседнало население (Bozilova, Filipova 1986; Božilova, Tonkov 2002; Marinova 2005).
2. Наличие в района на остатъци от преднеолитно население, прехранващо се с лов, събирателство и риболов, което е интегрирано от дошлите неолитни колонисти (Тодорова 2011, 55).
Ако за първото твърдение имаме значително количество резултати от поленови и палеоклиматични изследвания, за потвърждение на второто е необходимо провеждането на ДНК анализи, каквито до момента за региона не са правени. Така или иначе, неолитизацията на Добруджа има своите специфики и протича в зона, заобиколена от вече неолитизирано население. Може би това е и причината за доста по-ускорените темпове на развитие на раннохаманджийското население, принудено да бъде бързо адаптивно, за да навакса изоставането си спрямо своите съседи.
През първата фаза на културата в района на днешното Дуранкулашко езеро се появява малка група, която усяда на брега на силно извиваща се река на място, богато на извори и в непосредствена близост до влажна зона с алувиална почва, подходяща за обработка. Тези най-ранни обитатели са живеели в полувкопани жилища, покрити с растителни материали. Практикували са лов и риболов, но и са се занимавали и със земеделие и скотовъдство. Отглеждали са еднозърнеста и двузърнеста пшеница, ечемик, уров и леща. Домашните животни са представени от говеда, овце, кози и свине. Голяма част от оръдията на труда са универсални, използвани за различни цели, като делът на специализираните сечива е нисък. За направата на кремъчни изделия е използвана местна, не много висококачествена суровина.
Мястото, макар и бедно на природни ресурси, се оказва достатъчно гостоприемно, за да прехрани жителите в продължение на много столетия. През най-ранния период на установяването си тук, хората постепенно се научават да използват възможно най-пълноценно естествените дадености и да търсят възможности за бързо икономическо развитие. Може би на скоростта на тези процеси влияе и изградената религиозно-идеологическа система и ясно разграничаване на социалната структура, добре видими в погребалните практики на обитателите. Мъртвите са погребвани в изпънато положение с глави на север в гробни ями извън територията на селището. По-богати са мъжките гробове, което показва, че в общността са се наложили патриархалните порядки. Мъжете са изпращани в отвъдното с личните си украшения – гривни и огърлици. Понякога в гробовете се откриват и черепи от едри тревопасни животни – диво магаре, елен, говедо. Те могат да бъдат както останки от погребално угощение, така и ловни трофеи на погребаните.
Възможно е бързият възход на хаманджийските общности да се дължи на разпространението от тях на черупките от средиземноморски мекотели – Spondylus, Glycymeris и Dentalium. Те са широко търсени за направата на украшения и, изглежда, носителите на културата Хаманджия са основните им дистрибутори на територията на северната част на Балканския полуостров. Високата концентрация на изделия от тези екзотични суровини на територията на Добруджа подсказва, че още през късния неолит е изградена стройна система за снабдяване и връзка с Егейско море, базирана, най-вероятно, на каботажното корабоплаване. Това обяснява и усядането на първите хаманджийски общности близо до брега, както и голямата концентрация през всички фази на културата на селищата по Черноморското крайбрежие.
Идолна пластика от праисторическия некропол в Археологически комплекс Дуранкулак, култура
Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Новият, прогресивен начин на живот и производството на храна, а не разчитането само на лова и събирателството, довеждат до демографски възход и просперитет. През втората фаза на културата Хаманджия нейните носители започват все по-масово да колонизират територията на Добруджа – както край морските брегове, така и вътрешността. Макар и проучванията към този момент да са още в началната си фаза и сведенията да са откъслечни, по всичко изглежда, че към края на новокаменната епоха хаманджийските общности са заселили цялото Добруджанско плато – от р. Дунав до долината на р. Батова. Подобряването на климата позволява усвояването на дотогава необработваеми земи и се променя моделът на обитаване. Подходящи за хаманджийци са вече не само влажните крайморски зони, но и вътрешнодобруджанските земи. Селищата са не само върху равни тераси, но и по по-стръмни склонове на по-силно изрязаните местности. От землянки и полуземлянки се преминава към строеж и обитаване на наземни жилища, изградени от колово-плетена конструкция, обмазана с глина. Успоредно с подобряването на материалното състояние се наблюдава и усложняване и задълбочаване на процесите в духовната сфера. Среща се масово специфична антропоморфна пластика, чиито основни белези са изчистените линии, геометричността и моделирането на главата като призма с триъгълно напречно сечение. Фигурките представят предимно изправени жени с широки ханшове и с разперени или сложени върху корема ръце (Vajsov 1992; Вайсов 1993). Както и при останалите ранноземеделски култури, те вероятно олицетворяват Великата богиня-майка, символ на плодородието. Рядкото срещане и на мъжки статуетки (Berciu 1960), изглежда, представя култа към прародителите, чието най-ясно изражение са традициите в погребалните практики
И през втората фаза на културата Хаманджия доминираща поза при погребването остава изпънатата по гръб, с глава на север. Рядко се срещат и положени в свито положение наляво или надясно жени със същата ориентация. Все по-често се откриват следи от погребално угощение около гробовете, като продължава практиката за тези цели да служат главите на едри тревопасни. По време на тези угощения са счупвани и големи керамични съдове с богата врязана украса, а понякога техните парчета са полагани и в гробовете. Символично мъртвите са включвани в пировете, като през устата им са поставяни малки съдчета с храна или питие. Идеята за символичност ясно личи от факта, че специално за погребенията се приготвят умалени копия на реални съдове, които са слабо изпечени (Todorova 2002d). Появяват се и първите символични гробове – в които липсват останки от мъртвец. Те са направени за успокояване на духа на загинал или починал далеч от роднините си член на общността.
Керамични съдове открити в Археологически комплекс Дуранкулак, култура Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Водещата роля на мъжа е още по-ясно изразена. Именно мъжките погребения са по-богати, като в тях се открива голямо разнообразие на накити – гривни от черупката на морски мекотели, огърлици от разнообразни материали, сечива от полирани скали. Все по-популярни стават мънистата от малахит, свидетелстващи за повишаващия се интерес към медта. По-често се срещат и грандели (непоникнали кучешки зъби на елен), използвани като мъниста за огърлици, грини и за нашиване върху дрехи и колани. Вероятно тези украшения подчертават ловните умения на притежателите си или пък са едни от най-ранните маркери на издигнат социален статут.
С разширяването на територията на културата се интензифицират и нейните контакти със съседите. В селищата и некрополите се откриват фрагменти от внесени съдове от ареалите на културите Боян (Comşa 1978, 17; Berciu 1966, 26) и Усое (Славчев 2008, 45-48). Суровинната база се обогатява. Започва да се появява и вносен висококачествен кремък от района на Лудогорието, както и серпентинит (вероятно с произход от Родопите).
Засега третата фаза на културата Хаманджия е най-слабо проучена в България и обобщенията за развитието ѝ имат само предварителен характер. Изглежда, че територията на обитаване се е свила от запад, тъй като селищата от предходната фаза са изоставени и не продължават съществуването си. Вероятната причина за това е натиск от страна на носителите на култура Боян, фаза Видра, чието движение по долината на Дунав е ясно изразено от запад на изток. Те постепенно изтласкват обитателите на култура Хаманджия, превземайки обитаваното от тях пространство. Това довежда до вътрешна консолидация на културата и все по-ясно изразени интеграционни процеси със съседите им от юг – носителите на култура Сава, обитаващи Лонгоза. Бурните времена водят до промени в архитектурата и селищното устройство. Започва търсене на естествено защитени места, позволяващи добър обзор на околностите. Именно тогава, обитателите на селището край днешното Дуранкулашко езеро изоставят старото си местообитаване и построяват новите си домове върху скалистото възвишение, защитено от три страни от завой на реката. Сградите са масивни, обширни, с каменен цокъл, над който са издигнати стени от глина и дърво. Улиците между тях са прави, настлани с камъни или трамбована глина.
Новото време – каменномедната епоха – оставя своя отпечатък не само върху архитектурата. Започват и постепенно се задълбочават все повече икономически промени. По-значителна роля вече играят земеделието и скотовъдството. Пшеницата и ечемикът са основните отглеждани култури (Вайсов и др. 2018, 40), като техният добив и, съответно, запаси значително нарастват. Делът на лова в изхранването на населението намалява за сметка на отглеждането на едър и дребен рогат добитък и свине. Изглежда, че са изтребени и последните диви магарета, обитавали степните райони на Добруджа (Тодорова 2011, 67). Уловът на риба обаче има все така важна стопанска роля.
Налице е и силно развитие на технологиите. Водещо място при тях заема металургията, като носителите на културата Хаманджия имат съществена роля в налагането на новополучения материал – медта – в бита. Желанието им да го използват налага все по-тясното им сближаване с южните им съседи, през и покрай територията на които те преминават по време на своите търговски експедиции за набавяне на метал и средиземноморски черупки от мекотели. В икономиката се наблюдава специализация, която става все по-тясна и постепенно се обособяват групи население, занимаващи се със специализирано производство. Това се отразява положително на качеството на изработваната керамика. По-прецизно и детайлно са обработени украшенията, по-ефективни стават сечивата. Нараства вносът на лудогорски кремък. Появява се и първото оръжие за близък бой – роговата бойна брадва.
Отбелязаните процеси водят до съществени промени в обществото и значителна еволюция на общественото съзнание. Макар и в антропоморфната пластика да не се забелязват съществени изменения, погребалните практики търпят съществено развитие и добре илюстрират изграждането на нов, халколитен социум. Изглежда, се налага концепцията за ненарушаване на вечния сън на починалите и гробовете започват да се маркират: с каменни плочи – забити вертикално или положени хоризонтално или пък с едри керамични фрагменти. Запазва се доминирането на трупополагане в изпънато положение с глава на север, но се появяват все повече гробове на жени, положени свити. Нараства и броят на символичните гробове, както и на тризните. Силно намаляват случаите на полагане като гробни дарове на черепи на едри тревопасни животни. Въпреки, че видът на гробния инвентар не се променя, в комплексите нараства броя на положените съдове за сметка на оръдията на труда. Рязко намалява количеството на безинвентарни гробове, което също е индикация за общ просперитет на населението. Увеличават се количествено и стават по-разнообразни накитите. Появява се като украшение диадемата – както от спондилусови, така и от минерални мъниста. Открити са и първите по-богати погребения, открояващи се на фона на по-стандартизирания инвентар на по-„масовите“ гробове. По всичко личи, че в обществото започва разделяне на отделни групи – воини, занаятчии, пастири, земеделци. В този „мъжки“ свят ролята на жената отстъпва на по-заден план, макар че откриването на някои по-богати комплекси и особено на гроба с идолите (гроб 626 от некропола край с. Дуракулак) сочат за запазването на социалното значение на жените в обществения живот и дори, може би, водещата им роля в практикуването на култово-религиозните норми.
Накити открити в Археологически комплекс Дуранкулак, култура Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Последната, четвърта фаза на културата Хаманджия е един от най-добре проучените на територията на България териториални и хронологически феномени. Макар и все още да няма обобщаващи публикации върху него, картината на развитието на къснохаманджийското общество, живяло по времето на средната каменномедна епоха, може да бъде реконструирана с висока достоверност и подробност.
Настъпват значителни промени в ареала на културата. Носителите ѝ са почти изцяло изтласкани от Северна Добруджа от племената на културата Боян, фаза Спанцов. Хаманджийските групи обитават една неширока ивица (не повече от 40-45 км) покрай черноморския бряг. Северната граница на тяхната територия преминава северно до Констанца. На юг обаче владенията им обхващат и долината на Камчия и достигат до полите на Стара планина. Това разширяване в съвсем различна по характеристики и разнообразие географска област се дължи на завършилите интензивни интеграционни процеси между културите Хаманджия и Сава. Племената поддържат помежду си оживени контакти, способстващи динамичното им израстване и преминаването към следващо, по-високо стъпало в развитието им – навлизането в периода на късния енеолит. Те са изражение на глобалните консолидационни процеси, протичащи на територията на целия Балкански полуостров през прехода от ранен към късен халколит. За един твърде кратък период – в рамките на не повече от сто и петдесет години (4750-4600 г. пр. Хр.), културната общност, обитаваща Лонгоза и Южна Добруджа бележи изключително интензивно развитие и се превръща във водещо явление за североизтока на Балканския полуостров и горско-степната зона на Източна Европа. Ако преди период тя е силно повлияна от съседите си, населяващи териториите на север и североизток, към края започва да играе главната роля при осъществяването на взаимните връзки.
Белег на бурните времена и военни конфликти е появата на различни укрепителни съоръжения, защитаващи селищата, построени на естествено защитени места. С ров и вал е укрепено селището в местността Долапкулак край с. Драганово (Димов 2009, 12), с каменна стена – селището в м. Корията край гр. Суворово (Иванов, Янчев 1991). Около селищната могила Провадия-Солницата е изградена сложна система от ров и дървено-глинена палисада, в която са вградени каменни стени с бастиони (Николов и др. 2009, 66-71). Повсеместно издиганите сгради са обширни, масивни, с каменни цокли и дебели стени. Над тях стените са изграждани с помощта на различни техники с участието на глина и дърво (Boyadžiev 2004, 1-6). По-представителните постройки са били двуетажни. Единствено за селищната могила Сава, намираща се на най-южната граница на ареала на културата липсват данни за използването на камък при жилищното строителство.
В земеделието е отбелязано разширяване на асортимента на културни растения, отглеждани за храна. Освен най-разпространените еднозърнеста и двузърнеста пшеница и ечемик, носителите на култура Хаманджия са отглеждали и голозърнеста пшеница, просо, секирче, леща, грах и уров. Събирани са лешници, дренки, сливи и диво грозде (Маринова 2008а; Маринова 2008б; Маринова 2008в; Маринова 2009, 104; Славчев и др. 2018, 38). При домашните животни се забелязва почти двойното преобладаване на говедото над овцете и козите и слабото представяне на свинете. Ловувани са елени, диви свине, сърни, зайци, лисици (Нинов 2008а; Нинов 2008б; Славчев и др. 2018, 39), като дивечовото месо е по-рядко консумирано (Нинов 2008б, 275) – изглежда, поради намаляването на значението на лова в икономиката.
Чак през последната, четвърта фаза на култура Хаманджия при обработката на кремък започва да доминира пластинчатата техника (Sirakov 2002, 239-241; Анастасова 2008а; Славчев и др. 2017, 38), която се е наложила много по-рано сред останалите култури на територията на Централните и Източни Балкани. Вероятната причина за това „закъснение“ е, че именно по това време започва по-интензивното снабдяване на крайбрежието с качествен и високоцепителен кремък от Лудогорието. Изглежда, обаче, трудностите при набавянето на твърди вулканични скали не са преодолени, тъй като каменни сечива продължават да се срещат рядко. За сметка на това продължава изработката и използването на оръдия на труда от кост и еленов рог.
Дори и разширен на юг, ареалът на култура Хаманджия е ограничен от една страна от природните дадености на тази част от Балканския полуостров, а от друга – от съседните племена, сред които също е налице значителен демографски прираст. Това принуждава хаманджийското население да търси начини за възможно най-пълно оползотворяване на наличните ресурси и нови пътища за по-нататъшно развитие. Занаятите започват да придобиват все по-ясен облик на самостоятелни производства. На новата територия на културата Хаманджия са документирани тясноспециализирани производства – център за добив на сол при Провадия и керамична работилница край Суворово. Те са предшественици на настъпващи радикални промени в икономиката, а оттам – и във всички сфери на битието.
Сечива открити в Археологически комплекс Дуранкулак, култура Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Водещият импулс в тази насока е все по-голямото значение, което добива металургията. През средния халколит тя бележи значително развитие (Dimitrov 2002, 128, 140-141) и носителите на културата Хаманджия се очертават като най-големите потребители на метални изделия на Балканския полуостров. В некрополите им се открива голямо количество медни мъниста, пръстени и гривни; както и най-ранните изделия от обработено злато – мъниста, направени от увита лента. Явно е, че хаманджийското население постепенно започва да играе водеща роля в зараждащата се търговия с метал. Появата и развитието на рудодобива и металургията е свързано с възникването на тясно специализирани групи на рудари и металурзи, чиято работа не им позволява да отделят време и да се занимават и с производство на храна за собствените си нужди. Те обменят продуктите от своята дейност срещу хранителни стоки. По всичко личи, че представителите на културата Хаманджия, натрупали опит при разпространението на изделия от черупки на средиземноморски мекотели, се вместват и в тази търговска ниша. Възможностите им във водния транспорт – по море и по пълноводните реки – им позволява да се превърнат в посредник и организатор на мащабна и всеобхватна търговско-обменна мрежа. Този системен обмен допълнително дава стимул за развитие на специализираното производство и на интензивните междуплеменни контакти на обширна територия (Тодорова 1986, 165). Добра илюстрация на новите възможности е известното Кърбунско съкровище, открито на територията на културата Прекукутен-Триполие А и съдържащо наред с други предмети и 444 медни изделия и 270 спондилусови украшения (Сергеев 1963, 135; Дергачев 1998, 29–43, 45–47), чийто произход следва да се търси в земите, западно от черноморското крайбрежие.
Сечива открити в Археологически комплекс Дуранкулак, култура Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Възникналите сложни взаимоотношения коренно се променят във всички сфери на праисторическите общности. Съществувалите дотогава домашни производства се превръщат в занаяти. Появяват се професиите – членовете на обществото започват индивидуални дейности, свързани с различни аспекти на икономическата система. Започва масовото производство – изготвянето на еднотипни или сходни продукти в серии, които да задоволят нуждата от подобни изделия от страна на по-тесен или по-широк кръг потребители. Наченки на тази система съществуват още в неолита, но тя окончателно се формира през медната епоха, когато „масовизирането” на производството засяга освен металургията и грънчарството, тъкачеството, обработката на минерали, производството на костни изделия и накити от черупки на морски мекотели. Налице е преход от ангажираността на индивида в колективни дейности към специализирана активност, изискваща самостоятелна работа. Общата промяна е в посока на оползотворяване на персоналните умения на всеки член от обществото.
Така възниква необходимостта от координиране на разнопосочните усилия за постигане на максимално удовлетворителен резултат за общността. Появата на специализирано производство води до нуждата от регулиране и управление на взаимоотношенията между различните групи занаятчии. Това изисква промяна на механизмите на властта, дотогава упражнявана в областта на религията, военното и ловното дело. Организирането на хората в групи преди е свързано с временни – инцидентни или сезонни – събития: като военен поход, ловна експедиция. Новите обстоятелства предопределят възникването и на икономически контрол. Съсредоточването на тези управленчески функции довежда до ново значение на механизма на властта. Така че високото социално положение и властта в къснохаманджийската общност се базират на възможността за контролиране на циркулацията на ценности от една страна и на системата от междуселищни и междурегионални връзки – т.е. на контрола върху всички търговски връзки, на разпределянето и на обмяната. Представителите на тази власт са ясно разграничими. Те са погребвани в най-богатите гробове от некрополите, датирани в последната фаза на културата Хаманджия. Тяхната висока позиция в социалната структура е маркирана от редица индикатори – многобройни и разнообразни богато украсени керамични съдове, добре обработени и пищни разнообразни накити, украшения от редки и ценни суровини – злато, мед, малахит. Но може би най-ясното указание за властовите функции е откритата бойна брадва-жезъл в дланта на погребания в гроб 3 от Втория Варненски некропол.
Накити и Сечива открити в Археологически комплекс Дуранкулак, култура Хаманджия III, V хил. пр. хр.
Така за сравнително кратък период от съществуването си – от порядъка на около 600 години – една археологическа култура преминава своята метаморфоза от архаично и изостанало явление до прогресивен и водещ двигател на икономическите и социалните процеси на източната половина на Балканския полуостров. Развитието ѝ обаче не свърша дотук. Носителите на културата Хаманджия дават началото на най-яркия и високоразвит праисторически европейски феномен – културата Варна, в рамките на която през втората половина на V хилядолетие пр. Хр. всичките ѝ достижения ще придобият още по-голям блясък и ще дадат началния тласък на първата европейска протоцивилизация.